Επικληση... (2ο μερος)

Намерих в своята родина
най-близкия до бога върх,
където всичко тленно гине,
докоснато от вечен дъх,
отдето мъдро провидение
над времена велики бди
и в летописите свещени
запалва техните звезди.
Изправен върху раменета
на своя коронован дух,
излъх кръвта си от сърцето
и глас на херувим дочух,
разбрах, че онзи, що раздава,
което бог е низпослал,
все повече ще получава
от тайните, на сън прозрял.
И сключих оня кръг магичен,
където в песни възсия
съдбата на народ трагичен,
залюбен в своята земя.
Той — цар на бранната стихия —
изтегли меч срещу света,
решен с кръвта си да изтрие
вековен срам от паметта.
И титанично велелепен
народи стриваше на прах,
но от звездите неподкрепян,
той с ярост гинеше без страх.
И скоро волята господня
изригналата кръв смири,
и скръб и мъка безизходна
с безсмъртна святост ободри.
Благослових сърцата горди,
предрекъл близкия възход,
на правдата върховен орден
сторих от цял един народ!
Той, болка гибелна изпитал,
с сърце на рицар се яви,
и ореол на победител
грядущия му лик обви.
Духът му, тежкогранен кедър,
от величавост осенен,
не снима погледа си ведър
от небосклона озарен!
Там българското провидение
над времена велики бди
и в летописите свещени
реди победните звезди!